via ентелегентно by Rinzai 2 weeks ago
Днес вадя от архивите един култов текст. Публикуван е в брой 27 на списание “ентелегентно” през далечната 2007 година. Искам да предупредя, че е по-дълъг от това, на което сте свикнали в блога, но както казах – писан е за списанието, не за блога. Enjoy малко “ентелегентно” класика…
Вали… Така както никога не е валяло – прекрасен, пречистващ, ободряващ дъжд. Водопадът на небето се излива върху мен и то е щастливо, че не съм го пренебрегнал с някой грозен чадър. Вървя… Така, както никога до сега – спокойно, безгрижно, свободно. Човек би казал, че съм влюбен. Би било хубаво. Истината е, че отивам да взема лист хартия, за който съм се борил през последните седем години. Дипломирането е като жена, която си желал твърде дълго. Накрая вече не знаеш дали я искаш или не… Просто си я желал толкова дълго, че е някак неестествено да се откажеш, когато тя е вече почти в леглото ти… Седем години от живота ми. За това време можех да имам седем деца, седем коли или седем пъти да съм ходил на Санторини за да видя как се сливат Гръцката култура и модерния лукс, заобиколени от дивни плажове и кристално чиста вода. Нищо не съм изпуснал. Минало.
Вървя по коридорите на университета и се чувствам като в уестърн. Като оная култова сцена от “Tombstone”, където вървят четиримата по улицата, а зад тях – пламъци. Само дето аз съм сам. Аз и университета – двама самотни каубои. Вървя през празния коридор към стая двеста и… някоя си, първи корпус, втория етаж до касата. Там в някое чекмедже ,небрежно прибрана, стои моята диплома. Всяка крачка провокира отдавна изтласкани от съзнанието ми ситуации. Сещам се за моя първия ден в Университета. Бях толкова ентусиазиран и радостен от това, че ще уча. Този ден носеше онзи приятен привкус на всички първи неща в живота. Първият ми разговор беше с едно момиче. Помоли ме да и обясня какво са това кредити. Петдесет минути и обяснявах, въпреки че нямах ни най-малка представа. Накрая и казах, че всичко е относително.
Жените в университета… Боже, момичетата в университета са толкова различни от момичетата в училище. Еротични, магнетични, отворени, жадни за знания и любов създания. За знанията не съм толкова убеден, но за любов – със сигурност. Университетът е като излизане от латентния период. Еманация на еротизма, храм на сексуалната свобода и безкрайната либидна енергия. Всички се съпреживяват епидермално. Студенти със студенти, студенти с кандидат студенти, преподаватели със студенти, преподаватели с преподаватели, а шефовете с който си искат. Не знам защо някой си е втълпил, че това е място за учене, никой не научава нищо в Университета. Една грозна лъжа на образователната система. Ако искаш да научиш нещо гледай Discovery. Но това е друга история. Минало.
Наближавам стаята. Десет метра до заветната цел. Като в Американски футбол – борба за всеки ярд… Кръчмите около университета. Те бяха моята надежда, моята утеха, моят спасителен остров от буйните води на образователния океан. Лошото е, че вече почти никъде не мога да ходя. За седем години аз и приятелите ми изчерпихме лимита от излагания тип героично-селски. Спомням си, че последния път ни забраниха да ходим в една кръчма защото един приятел се изпика на средата на заведението. Грозна работа ви казвам. Не е тръгнал на добре тоя свят. Виж, кръчмата е място, където можеш да научиш много неща. Я ще чуеш някоя клюка, я ще се запознаеш с интересни хора, я ще измуфтиш лекции от някой университетски ветеран, който за пета година кара трети курс. Има много такива обрулени от студентския живот дефицитарни личности. Да не ви учудва. Кръчмата е крайъгълен камък на ВУЗ-овия живот. Човек и добре да се учи, пак отива в кръчмата. През първите ми години се сблъсквах с такъв един абсурд. Имаш лекция в осем сутринта и после чак в осем вечерта. На това му се вика дупка! Не дупка, а цял кратер. И ако живееш далече или поне толкова, че да не си заслужава да се прибираш, какво ще правиш. Кръчмата е единственото решение. Естествено в повечето случай вечерта си толкова пиян, че единствения ти проблем, не е как ще идеш на лекции, а как да се прибереш. Минало.
Почти стигам до вратата. Кулминацията на студентските ми неволи… Странно, но не мога да се сетя за повече от двама преподаватели, които харесвам, ценя и дълбоко уважавам. А съм срещал десетки, да не кажа стотици. Това може би е въпрос на личен избор и преживявания. Все пак човек не всеки ден среща някой, който оказва значимо влияние в живота му. Така че двама са напълно достатъчни… Повече от достатъчни. Това добре, но имаше няколко индивида през тези години, които ме научиха поне на това, колко тъпо и неловко изглежда човек, който не знае какво прави и къде се намира. Имаше един ”преподавател”, който ни казвашe “Статистиката е смисъла на живота. Без статистика вие сте нищо – загубени и обречени. Може и да си мислите, че съм прост, ама изпита ви ще е сложен…” Голяма мисъл имаше тоя човек. Дълга, неясна и безкрайна като женски оргазъм. Но моя любимец беше един друг мислител, също последовател на философията. Той казваше: ”Вие трябва да мислите само за Фройд. Ще си лягате с Фройд и ще ставате с него, докато не научите всичко за аналния стадии.” Ех, само какви крилати фрази ражда ВУЗ-а. Класика в жанра. Минало.
Ето вече влизам в стаята. Няма връщане назад пред мен е само светлото бъдеще на дипломирания човек. В началото, когато влезнах в Университета само се носеха легенди за това, че някой е завършил. Едни приятели чули да разказват как едни техни приятели си говорили за един познат който е виждал такъв човек… сещате се. Като в “LOST” говорим за “другите”. Знаем, че съществуват, но никой не ги е виждал… Тази жена рови цял час за да открие дипломата ми. Сякаш беше голяма мъка да я намери сред десетте други дипломи в шкафа. Администрацията никога не е била на ниво. Веднъж чаках четири часа само за да ми кажат, че съм сбъркал стаята. Въобще не един път сам хулил бюрокрацията. Може би за това съм говорил и писал най-много. Това страшно оръжие на съвременната цивилизация. Изобщо, ако света загине някой ден, то ще е защото някой е забравил да пусне молба за отлагането на Апокалипсиса. Като в “Галактическия стопаджия” Минало.
Ето я в ръцете ми. Седем години от живота ми и петнадесет хиляди лева под формата на картонче с връзка. Странно… не усещам нищо особено. Като при секса – накрая разбираш, че няма никаква кой знае каква тайна. Даже е малко банално. Не се чувстваш нито по-различен, нито по-специален. Просто още една голяма страница от живота ти е затворена. Минало.
Остана ми все пак нещо много специално от Университета. Нещо много значимо, нещо което никога няма да загубя. Приятелите ми. Трябва да призная с благодарност и възхищение тази удивителна черта на ВУЗ-а – да те среща с прекрасни, невероятни, забележителни хора. Точно хората, които винаги си търсил и от които винаги си имал нужда. Тези истински хора, които ти помагат да живееш в ентусиазъм и очакване. Бъдеще.
